Нека първо уточним – танц суинг няма! Шокира ли се :)? Общият термин суинг се отнася като начало за стил музика. А по отношение на танците под суинг се обединяват огромно количество стилове с техните разновидности. Много често може да чуеш и термина суингови танци, суинг танци или просто суинг. И така нека пътуването започне …
Историята на суинга се връща някъде през 1920г., когато черната общност е танцувала съвременен Jazz, откривайки Charleston и Lindy Hop.
На 26-ти Март 1926г. отваря врати Savoy Ballroom в Ню Йорк. Savoy клуб веднага се превръща в хит и с огромния си дансинг и място на 2 нива за музиканти привлича едни от най-добрите танцьори в района на Ню Йорк. Клубът стимулира представянето на невероятни танцьори и едни от най-добрите черни групи по онова време. Музиката в Savoy основно е била Swinging Jazz.
Една вечер през 1927-ма следейки полета на Чарлз Линдбърг до Париж местен танцьор с прякора „Малкия Джордж” е наблюдавал танцуващите двойки в Savoy. До него е бил местен репортер и го е попитал какъв танц танцуват двойките. „Малкия Джордж” е мернал до него на пейката някакъв оставен вестник с заглавие „Lindy Hops The Atlantic” и е отговорил „Lindy Hop” и името останало.
В средата на 30-те, подскачащия шесторен ритъм е получил името “Jitterbug” от ръководителя на групата Каб Калоуей, когато е представял през 1934-та мелодията „Jitterbug”.
С откриването на Lindy Hop и Jitterbug обществата започват да танцуват съвременни Джаз и Суинг танци като развитието им е било много интензивно. Съвсем скоро танцьорите са добавили и „тап” и джаз стъпки и движения.
В средата на 30-те Хърбърт Уайт, ръководител на Savoy Ballroom създава трупа от танцьори на Lindy Hop наречена Whitey’s Lindy Hoppers. Един от най-важните членове на трупата е бил Франки Манинг. Те са участвали в следните филми: “A Day at the Races” (1937), “Hellzapoppin” (1941), “Sugar Hill Masquerade” (1942), and “Killer Diller” (1948).
През 1938-ма „Харвест Муун” (the Harvest Moon Ball) е включил за първи път състезание по Lindy Hop и Jitterbug. Състезанието е заснето и е показвано в кинопрегледите в студията Paramaunt, Pathe и Universal от 1938 до 1951г.
В началото на 1938-ма Дийн Колинс пристига в Холивуд. Той се е научил да танцува Lindy Hop, Jitterbug, Lindy и Swing в Ню Йорк и е прекарал много време в Харлем и в Savoy Ballroom. Между 1941 и 1960-та Колинс е танцувал или е бил помощник-хореограф в над 100 филма, които са показвали клип от по 30 секунди с най-добрите бели танцьори на Lindy Hop, Jitterbug, Lindy и Swing.
В края на 30-те и през 40-те термините Lindy Hop, Jitterbug, Lindy и Swing са били използвани равнозначно от медиите за да означат един и същ стил, който се е танцувал по улиците, в нощните клубове, по състезания и в филмите.
В края на 1936-та Lindy преминава като вълна през Съединените Щати. Както би могло да се очаква първоначалната реакция е била негативна. Предполагало се е че суинга няма да изкара до края на зимата. Имало и мнения, че суинг музиката е „дегенерирала форма на джаза, чийто почитатели са жертви на икономическата нестабилност”. Вече през 1942-ра членовете на Обществото на Учителите по Танци в Ню Йорк разбрали, че Jitterbug не може да бъде игнориран и неговите „подскоци” трябва да бъдат преработени, така че да са подходящи за пълен дансинг.
Танцовите училища като Обществото на Учителите по Танци в Ню Йорк и Артър Мъри (най-голямото студио по танци на принципа на франчайза) формално не са започнали да документират обучението по Lindy Hop, Jitterbug, Lindy и Swing до началото на 40-те години. Така нареченото бално общество по онова време се е интересувало повече от преподаването на чуждестранни танци като Аржентинско Танго, Испанско Пасо Добле, Бразилска Самба, Пуерториканско Меренге, Кубинско Мамбо и Ча Ча, Английски Куикстеп, Австрийски (Виенски) Валс заедно с Американски Фокстрот и Пийбоди.
В началото на 40-те студиото на Артър Мъри е обърнало внимание какво се танцува на дансинга във всеки един град и е наредило на своите преподаватели да преподават това, което се танцува актуално в техния град. В резултат студиото на Артър Мъри преподава различни стилове на недокументиран суинг във всеки град.
В началото на 40-те Лори Хейли (Национален Танцов Директор на студиото на Артър Мъри) като танцьор по суинг и състезател е документирала какво се е танцувало в бялата общност. По това време Дийн Колинс, Лени Смит и Лу Саутърн са били в центъра на събитията в нощните клубове и състезанията в Южна Калифорния. Лори Хейли дава името „Western Swing”. Тя започва да преподава за студиото на Артър Мъри през 1945-та. Дийн Колинс обучава преподавателите на Артър Мъри в Холивуд и Сан Франциско в края на 40-те и началото на 50-те години.
В края на 40-те войници и моряци, които се връщат от плаване продължават да танцуват Jitterbug във военните бази. Jitterbug се е танцувал на кънтри музика в кънтри барове и е станал по-популярен през 80-те.
С промяната на музиката между 1920-та и 1990-та (Jazz, Swing, Bop, Rock ‘n’ Roll, Rhythm & Blues, Disco, Country), танците Lindy Hop, Jitterbug, Lindy и Swing се развиват в цялата страна като много регионални стилове.
Краят на 40-те донася развитие на много танци тръгнали от музиката Rhythm & Blues. Някои от тях са: the Houston Push и Dallas whip (Texas), the Imperial Swing (St. Louis), the D.C. Hand Dancing (Washington) и the Carolina Shag (Carolinas and Norfolk).
През 1951-ва Лори Хейли първа публикува нейните танцови бележки като програма за обучение в студиото на Артър Мъри в Санта Моника, които включват Western Swing. Нейната програма се следва в цялата страна от клоновете на студиото на Артър Мъри. Тази програма с някои малки промени се преподава цели 44 години.
От средата на 40-те години до днес Lindy Hop, Jitterbug, Lindy и Swing са адаптирани с цел да станат по-достъпни за по-голям кръг от хора. В резултат на това различните студия по бални танци са разработили и развили бален East Coast Swing и бален West Coast Swing.
През втората част на 50-те години телевизията пуска много програми насочени към тинейджърите. По това време те са почитатели на Елвис Пресли, Литъл Ричард и Чък Бери. През 1959г. някои от организаторите на танцови забави в Калифорния заедно със Скипи Блеър (първа използва новото име) променят името на Western Swing на West Coast Swing. така че да се различава от кънтри суинга. През 1990-та повече от 60 години танцьорите продължават да танцуват в ритъма на Lindy, Jitterbug, Swing и Shag.
Интересно е да отбележим, че в различните щати в САЩ са развивани локални вариации и подстилове на основните стилове суинг танци. Много тях са интересни и изпълнени с чар и динамика. Реално няма краен брой стилове суинг танци, като общия им брой е със сигурност над 40!
